Театрална критика
Антистатик 2023. Пет избрани представления
© Теодора Симова
Марта Будждо прави своя селекция от програмата на тазгодишния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ и повежда през провокираната от тях линия на мисълта.
Om Марта Буджо
„Моето тяло, моят танц“ беше мотото на 16-ото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, което се проведе в София от 9 до 19 май и е от важните събития за танцова сцена в България. Неговата програма тази година бе придружена от „манифест на тялото“: шест точки, които говорят за правата на тялото – застъпват се за свободното тяло, което има право да бъде на сцената, да избира своя танц и да изразява себе си чрез предпочитаните естетика, вкус и философия.
Така и програмата беше белязана от разнообразие от форми, подходи и поетики, като за основа на избраните представления беше всъщност именно тялото. Тук бих искала да се спра на пет от тях.
Тялото като музикална кутия за чувства и разкази
В „Място за изчезващи (Безнадеждно.)“, представлението на Серджу Матис, с който бе открит фестивалът, публиката бе посрещната в нещо, което може да се определи като технологична гора – пространство, изпълнено с кафяв дим и птичи гласове, възпроизвеждани от множество тонколони. Зрителите можеха да се разхождат наоколо, а сред тях се движеха трима изпълнители. Те танцуваха, изследваха пространството, пееха и говореха. Телата им сякаш въплъщаваха птици или митични същества, те бяха като музикални инструменти или музикални кутии, които възпроизвеждаха тайнствени разкази. Събираха се и се разделяха, за да отидат до някоя от тон колоните и да разкажат за изчезването на определен вид птици или да споделят научни факти или митове, свързани с тях. Впечатлих се от количеството текст, който бяха научили и представяха по изключително спокоен, ангажиращ и внимателен начин. А също и от нивото на унищожение, което човешкият вид е причинил и продължава да причинява на природата. На моменти се губих, докато слушах разни сложни термини, които се използваха, или като се опитвах се да си представя тези пъстри пернати животни, но и тогава не ме напускаше дълбокото чувство на загуба, което ме обграждаше и което се подсилваше от тъжния поглед на танцьорката, която установи контакт с мен. След кулминацията на отчаянието, характеризираща се с напрегнат шум и панически движения на танцьорите, атмосферата се успокои и даде място на малко по-обнадеждаващ финал. Ако ние, хората, „се върнем към природата“ (рефрен от представлението) и я уважаваме, нещо може да се промени.
„Място за изчезващи (Безнадеждно.)“ ми напомни за представление, което гледах на миналогодишното издание на „Антистатик“ – „Лечители“ на Ясна Л. Виновършки. И двете се основават на изследване на реални документи (за сградата на „Топлоцентрала“ в „Лечители“ и за изчезналите птици в „Безнадеждно“) и на фикционални материали, вдъхновени от тях (фантастичната история на „Топлоцентрала“, ръководена от животни, и литературните или етноложки истории, разказани от Серджу Матис), като и в двата случая има промяна от антропоцентричната перспектива към зооцентрична или природоцентрична. Голямата разлика между двата спектакъла се крие в тяхното общо настроение: „Лечители“ работи с фина ирония и не сочи обвинителен пръст директно към човечеството, както прави „Място за изчезнали“. Неговата тежка и песимистична атмосфера принуждава публиката да размишлява върху изменението на климата, екологията и нашето място във Вселената. По време на уъркшопа със Серджу Матис „Видимото мислещо тяло“, в който имах възможност да участвам, Матис каза: „Толкова е интересно и важно да се мисли! Искам хората да мислят, когато гледат танц или когато танцуват.“ Смятам, че неговото представление определено постига тази цел.
Празнуващото тяло
„Атитюд“ на Томи Паазонен е изискан съвременен балетен спектакъл за трима танцьори на палци. Версията, представена на „Антистатик“, беше частично променена и адаптирана поради контузия на танцьор, така че видях спектакъла с двама балетисти и драг куин.
Заглавието ме заблуди, тъй като първоначално си помислих, че „Атитюд“ (от френски) препраща към балетния термин attitude, но всъщност се отнася до английската дума, чието значение е „начинът, по който човек възприема или се отнася към нещо“.
Първата част на представлението е изцяло танцова: един балетист влиза от задната част на сцената, вървейки на „четири крака“ по пода и постепенно се изправя на палци с несигурни треперещи стъпки. Когато се появява и вторият танцьор, те започват безупречно да изпълняват ефектни скокове на палци и комбинации, съчетаващи стъпки от балета, диско и съвременен танц. В следващата част на сцената внезапно излиза третият изпълнител и тя включва актьорска игра, пеене и crossdressing. Чуваме биографични истории на тримата изпълнители, свързани с расизма, любовта, приемането или срама. Пресечната точка? Смелото отношение, което са избрали да имат в живота и на сцената: решението да бъдат себе си без предразсъдъци, маски или скрити призраци. В това представление видях ентусиазирани и празнуващи тела: празнуване на свободата, удоволствието и гордостта от това да си куир или просто да бъдеш себе си.
Смятам, че хореографията на Паазонен се откроява не само защото показа потенциала на мъжете танцьори на палци, но и защото той преобръща някои представи, които имаме за тези емблематични балетни обувки. Формите, създавани от гърба, краката и палците, често бяха арки и извивки, насочени към земята, в контраст с обичайните ефирни и издължени форми на класическия балет, ориентирани към небето. В палцовата техника може да се види нестабилност и явна трудност (както каза Паазонен по време на разговора след представлението, „палците поставят тялото в несигурна ситуация“). Това може би е метафора за трудния процес на себеоткриване и себеприемане, който се сблъсква с идеала за баланс и съвършенство, прокламиран от балета. Тези избори със сигурност демонстрират определен атитюд.
Тялото като политическа декларация на свободата
„Това е нещо истинско“, хореография и изпълнение на Анна Новицка (Полша), е единственото представление, което гледах на фестивала и което не включваше говорим текст. Вместо това самото тяло е замислено като „безкраен хореографски хипертекст, водещ зрителя към непознати асоциации“.
С минималистични жестове и красноречиви изражения на лицето изпълнителката преминаваше през различни състояния, настроения, динамика, винаги на шумов звуков пейзаж – елемент, който направи представлението малко монотонно и плоско за мен. В началото голото тяло на Новицка беше с обувки и дъждобран; после тя ги свали и накрая облече черни полупрозрачни дрехи. От време на време говореше на себе си, сякаш общуваше с друга част от себе си или просто потвърждаваше мислите и решенията си. В разговора след представлението артистката заяви, че то е за присъствието и че изборът да бъде гола е свързан с феминистките протести в нейната страна, Полша. Не бих направила подобна връзка, ако тя не я беше споменала, но изборът на костюмите ми направи впечатление. Като видях голото ѝ тяло под дъждобрана, се изненадах и първоначално ми изглеждаше странно. Това ме накара да се замисля за моите възприятия и социалните конвенции, свързани с тялото: фактът, че пълната голота е почти нормална, но голотата под връхна дреха е странна; абсурдът, че голите гърди на публично място са нормални, ако си мъж, но неприлични, ако си жена; влиянието, което идеалните тела, които виждаме в рекламите и социалните медии, оказват върху начина, по който възприемаме и приемаме себе си. Мисля, че тялото на Новицка на сцената е политически акт в този смисъл: утвърждаване на свободата от ограниченията и стереотипите.
Тялото като пътеводител в научното познание
BLOT, или Body Line Of Thought („Телесна линия на мисълта“), е несъмнено за мен най-знаковото представление на тазгодишния „Антистатик“. Дори плакатът му е със снимка от него – мускулестият гръб на танцьорката Симона Дабижа е изпънат в диагонална позиция на светлосин фон.
Румънската хореографка Симона Дяконеску вече участва на „Антистатик“ с „Хореоманиаци“ през 2021 г. Тази година тя представи в София новото си представление, създадено съвместно с Ванеса Гудман от Канада. Ако „Хореоманиаци“ се основаваше на исторически изследвания, то отправната точка на „ТЛМ“ е биологията, по-специално изследването на бактериите.
Още при влизането на зрителите двете изпълнителки вече се движат в пространството. Те са голи и носят на ръката си часовник и апарат за измерване на кръвното налягане. Едната започва да скача на въже, докато другата брои на глас. Тя представя различни факти в числа, свързани с човешкото тяло, като ги съпоставя с други сфери. Например, сравнява квадратните метри на средностатистическо човешко черво с размера на средностатистически апартамент в Манхатън и Букурещ. Целият спектакъл се развива около тази структура, към която стъпка по стъпка се добавят и други елементи: изпълнителките сменят ролите си, представят различна фактология, отчитат текущото им кръвно налягане и температура, на живо се използва микроскоп и от окачен контейнер започва да пада сол. Всичко това се случва в бяло и добре осветено пространство, което наподобява лаборатория, със звуков пейзаж, съставен от дъха на танцьорите или електро-амбиент музика.
Тази съдържателна част се допълва от почти хипнотичния танц на изпълнителите, чиито движения са ту фрагментарни, ту много плавни. Човек може да види в детайли как мускулите им се свиват и отпускат, как дишането разширява диафрагмите им или как импулсите преминават през крайниците и гръбнака им. Така може да направи връзка с информацията, която са представили преди това, и да осъзнае, че едни и същи реакции се случват на всяко тяло. В този случай голотата се приема просто като научна необходимост, както подчертават измервателните инструменти по танцьорките.
Възприемам „Телесна линия на мисълта“ като възможност да бъдем водени от две перформативни тела през лична линия на мисли, (както подсказва заглавието), предизвикана от обяснения за биологията, които са свързани с всеки един от нас.
Животинското тяло
Словенският колектив „Via Negativa“ представи „Деветата“ – спектакъл в четири части – Ethos, Logos, Pathos, Equus – чийто музикален материал е прочутата „Девета симфония“ на Бетовен.
Изпълнителите, три жени и двама мъже, различни по възраст, ръст, форма на тялото и прическа, по време на първо действие свалиха дрехите си и бяха представени словесно като коне, всеки с различен темперамент и характеристики. Темата за животинското преминаваше през цялото представление под различни форми и накара публиката да се замисли за границата между човека и животното. Например, в самото начало една от изпълнителските свали дрехите на друга, а след това мъж свали нейните дрехи. Тази фаза ми се стори странна, насилствена и смущаваща: видях в нея акт на подигравка с другия човек и нарушаване на личното му пространство. Дали това беше животинско отношение? Съвсем не, това беше чист акт на зло, чисто човешки, който ме накара да си помисля: „човешко не е равно на добро“.
Трудно е да се направи кратък анализ на толкова добре структурирана творба от гледна точка на перформативността, светлинния дизайн, реквизита и драматургията. Ще спомена само частта с „Одата на радостта“, която се превърна в химн на Европейския съюз, защото за мен тя беше един от акцентите в творбата. Изпълнителите седнаха на столове и плахо започнаха да галопират или да тропат с крака, да подскачат на задните си части, да вдигат крака или да изпълняват балетни стъпки, като ставаха все по-ентусиазирани. Колкото по-бързо се движеха, толкова повече разкриваха гениталиите си и в един момент жените бяха с широко разтворени крака и напълно открити вулви, а светлините бяха насочени хоризонтално точно към тях, в триумф на неконтролируемо удоволствие, като при оргазъм: истинска ода на радостта. Мисля, че начинът, по който са подходили към такова емблематично музикално произведение, без да се стига до вулгарност, е гениален.
***
В заключение бих искал да подчертая три общи точки между тези представления. На първо място, ролята на „мисленето“: всички те не само провокираха мисленето на зрителите, но и бяха дълбоко вкоренени в мисленето на танца, мисленето на тялото, мисленето за ролята на балета, мисленето на нашите идентичности. На второ място, преминаването от антропоцентрична гледна точка към птицецентрична („Място за изчезващи“), бактериоцентрична („ТМЛ“) или анималистична („Деветата“). И накрая, биографичният аспект и ролята на разказа: автобиографичните монолози в „Атитюд“, реалните чувства и емоции в „Това е нещо истинско“, анализът на бактериите, температурата или налягането на танцьорите в „Телесна линия на мисълта“ и разказът за птиците и конете в „Място за изчезващи“ и „Деветата“.
▬ ▬ ▬
Марта Буджо завършва италианска филология в Болонския университет, където задълбочава интереса си към танца с курсове към Факултета за сценични изкуства. В момента работи в сферата на образованието в София и се изявява и като танцов критик.
Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.