Разговор на Диана Иванова с Тамара Трампе
Директен поглед в очите на другия

Тамара Трампе е едно от големите имена на немската документалистика.

Родена е на фронта в Русия. Следва германистика в Рощок, от 1970 до 1990 година работи като драматург в източногерманското филмово студио за игрални филми Бабелсберг в ДЕФА.  От 1990 година работи като автор, драматург и свободен режисьор в Берлин.

Тамара Трампе, родена през 1942 година в Съветския съюз, е дете на войната. Майка ѝ е на 22 години и работи като медицинска сестра към Червената армия, когато я ражда. Баща си, офицер също в Червената армия, Трампе не познава. Ранните си детски години тя прекарва в Източна Украйна. На фронта майка ѝ се влюбва за втори път, този път в германец, и след войната семейството се установява в Германия.

Между нейните високо ценените и награждавани филми са “Черната кутия” (1992), “Приспивни песни” (2010), “Майка ми, войната и аз” (2014), които Гьоте Институт за първи път показва пред българска публика.

 
Вашите филми ще бъдат показани сега за първи път пред българска публика. Какви чувства извиква това у Вас? Била ли сте досега в България?
 
Радвам се много, че идвам отново в София. За първи път бях в България през 1978 година. Орландо Люберт, чилийски режисьор, беше успял да избяга в Европа  от диктатурата, след арест и репресии. Като драматург придружавах първия му игрален филм. “Преходът”, история за бежанци от Чили, беше сниман в България. В планината. Там, в едно селце, за първи път видях филм, който беше прожектиран върху екран, сложен направо в полето. Хората в тези планински селца бяха топли и отворени. Години по-късно бях отново в България с режисьора Улрих Вайс. Ръководството на ДЕФА тогава цензурираше всяка негова идея. Вайс се приемаше за политически неблагонадежден. “Другарите” се надяваха, че той ще изчезне на Запад. Ние обаче се свързахме с българската киностудия, Анжел Вагенщайн помогна, и почти щеше да се стигне до ко-продукция. Но проектът се провали и в България. Повече не се снима никъде.
 

Ние ще видим три много различни филма, от различни периоди на Вашия живот. “Черната кутия”, “Приспивни песни”, ”Майка ми, войната и аз”. Въпреки това, при всеки филм се усеща – това е филм на Тамара Трампе. Какво означава за Вас всеки един от тези филми? Какво разбрахте за себе си по-добре след тяхното създаване?
 
Ако наистина е така, както казвате, че се разпознава – това е филм на Тамара – най-вероятно е, защото срещата с хората ми е толкова важна. Любопитството е важен двигател за мен в работата. Като естетика и като тема. Как се става човек? Ние се раждаме, след това крачка след крачка навлизаме в живота. Правим грешки и ги поправяме, свободни сме или не сме свободни и след това умираме. Живеем ли удовлетворяващ живот или живот, определян от принуди? Такива неща. Правенето на филми за мен е чудесно средство за общуване. Както виждате – ние никога не работим с композирана музика, никога с коментар. За нас това е изключено. Затова и никога не съм имала потребност да работя в телевизионни формати. Твърде много външни принуди.
 
Аз не искам нищо да обяснявам, филмът трябва да може да съществува без обяснения. При разговорите се срещаме с толкова различни хора и въпреки това, ако сме честни помежду си, намираме път един към друг.
 
Винаги се смея, когато ме питат какво искам да кажа на публиката. Публиката е месарят и работничката във фабрика, социологът и музикантът, младежът и старецът. Всъщност винаги се надявам, че това, което откриваме, е познато на човека. Понякога просто е дълбоко заровено.
 
 
След филма “Майка ми, войната и аз” казахте, че това е последният ви филм. Кога взехте това решение? Защо?
 
През декември миналата година станах на 75 години. Аз през цялото време работих като драматург и продължавам да го правя, преподавах и сега тъкмо заминавам за един четиридневен семинар във Висшето филмово училище в Мюнхен. Постепенно тялото казва: стига вече.
 
Когато казвате “моите филми”, това не е точно така. Това са винаги нашите филми – с Йохан Файнт винаги сме работили като екип съ-режисьори. Сега той най-после прави пак собствен филм. Аз съм негова сценаристка, бях на предварителни снимки, водих разговори пред камера.
 
Така че аз не спирам съвсем.  Но вече не мога да работя от две до пет години над един проект и основното, което исках да разкажа, съм го разказала. Когато работим, това понякога продължава 12-16 часа на ден. При снимките на  “Приспивни песни” много често започвахме в 6 сутринта и едва в 2 часа през нощта се прибирахме у дома.
 
© Тамара Трампе  
Преживях лично в Бон, какви силни емоции предизвиква у зрителите “Майка ми, войната и аз”, как хората седмици наред говорят за това. Това ли е Вашето послание – да дадате кураж на хората, да се свържат със собствените емоции и истории?
 
Нямам послание! Работейки, мислим само върху това – как може една история, която ни интересува, да се разкаже по вълнуващ начин. Ако това ни се удаде, значи ще има хора, които ще се заинтересуват. Всичко вече е разказано в човешката история. Как да намерим подхода, който да предаде нашата съвсем субективна гледна точка. Има  нарисувани милиони натюрморти и тези, които са оцелели до днес, са съвсем субективни интерпретации на темата.
 

Върху какво мислите по време на работа? Какви са важните елементи за Вас при правенето на един филм? Как бихте описали собствения си стил?
 
Може би нашият стил може да бъде разпознат по три качества – фина операторска работа, дълбок респект към героите и към начина на водене на диалог. Един филм се прави три пъти:
 
Първо се мисли: много е важно точното изследване, изборът на герои и на разказвателни средства.
 
После се снима: реалността определя деня. Трябва да реагираш бързо или да чакаш дълго, трябва да създадеш доверие към героите и техния свят и те трябва да се чувстват сигурни с теб.
Например: Войниците не обичат да разказват преживявания от войната. Особено за страх, срам, сълзи, отчаяние или за връщането обратно. По време на война всички са равни, няма класови различия. Когато се върнат, единият е селянин, а другият адвокат. Солидарността е изчезнала и тези, които не са били на война, за тях не съществуват като хора за разговор. Те остават сами. Тъй като през 1993 година бяхме в Югославия, знаех доста неща. Питам един войник: Имахте ли добър офицер? Той пита обратно: Какво имате предвид? Аз: Каза ли Ви преди първата битка, че трябва да имате още един чифт панталони? Той веднага разбра. Всеки войник преди първото сражение се подмокря. Смяхме се след това, минахме на “ти” и вратите за всичко следващо бяха отворени.
 
После се монтира: aко първите два въпроса имат отговор – какво искам да разкажа и защо искам да го разкажа – третият въпрос – как искам да го разкажа – вече ще има отговор в заснетия материал.
 
 
Показван ли е  филмът „Черната кутия“ извън Германия? Каква е съдбата днес на героя във филма – психологът на ЩАЗИ Гирке?
 
“Черната кутия” беше нашият първи съвместен филм с Йохан. Стената беше паднала и няколко дни след това започнахме снимките. Така, без договори, без сценарий. Знаехме, че всичко сега ще се развие много бързо. Всички говореха тогава за жертвите на ЩАЗИ. Мен обаче ме интересуваше изключително един “извършител”. Моят начален въпрос беше: как може в една държава, която си беше поставила за цел след края на нацизма да бъде антифашистка държава, да постигне равенство между мъжа и жената, да национализира заводите, да напише на знамената си “никога повече война” и да обяви, че всички са равни, как може толкова бързо след този ужасяващ опит да бъде създадена отново тайна служба, която да следи собствения народ?
 
Избрахме герой, който е роден след войната, който е ходил в същите училища като нас и за когото аз съм била враг. Човек, който не познаваше разликата между доверие и връзка, наподобяваща доверие. Който не разбираше смисъла на немския израз – това не се прави.

“Черната кутия” беше показан в Англия и Франция, няколко години наред беше показван в МОМА в Ню Йорк, Вашингтон, Аржентина. В Германия вървя доста кратко. Доста по-късно разбрах защо е така – печатът на ЩАЗИ трябваше да бъде поставен върху всички граждани на ГДР. Затова и до днес много западногермански колеги правят филми за ЩАЗИ. Филмът наскоро беше преоткрит, в някои университети в Германия и в чужбина го показват като учебен материал за специалностите “Психология” и “Социология”, имаше прожекции в централата на ЩАЗИ и различни програмни кина.
 
Гирке беше в първите години след падането на стената психологически съветник на левицата. След това работеше при немския Червен кръст, дълги години в управлението.
 

Какво ви ядосва днес в обществото? Какво ви радва?
 
Ядосва ме това, че толкова неща не се поставят под въпрос, така не може да се роди протест. Колко е намаляла радостта при всекидневното общуване. Духовната инерция.
 
Радва ме винаги хуморът и директният поглед в очите на другия.