С политическите си разкрития „Шпигел“ навремето се превръща във водещо германско издание. Дали обаче, 70 години след основаването си, новинарското списание все още запазва тази позиция?
Флагманът на германската новинарска журналистика, Шпигел, е рожба на окупационния период след Втората световна война. В първите редакционни помещения работят млади мъже, много от тях в пребоядисани униформи на Вермахта заради недостига на платове и цивилно облекло по онова време. Техни ръководители са Джон Чалонер, британски офицер-журналист, и завърналият се от изгнание журналист Хари Борер. Целта им е в разрушената Германия да създадат списание по примера на американското новинарско списание Time, като подкрепят германските си колеги в отричането на националсоциалистическата диктатура и авторитарното мислене. Списанието, което през 1946 г. все още носи името Дизе Вохе, не се страхува да критикува и съюзническите окупационни войски. Те се отървават от опозицията в собствените си редици, като предават Вохе в германски ръце. На 4 януари 1947 излиза първият брой на списанието с ново име – Шпигел, с издател и главен редактор Рудолф Аугщайн.
Претвореният в живота идеал за една въоръжена демокрация е най-важното наследство на списание Шпигел, което по принцип не следва фиксирани политически принципи. Веднъж Аугщайн нарича списанието „в случай на съмнение, наляво“, но именно критиката, която левият политически лагер постоянно отправя към Шпигел, показва голямото разочарование от неговата „неутрална“ позиция, например към броженията на 1968 г. в Германия. Този упрек обаче почива на едно принципно недоразумение: Аугщайн разглежда своето издание като първия пазител на демокрацията, а не като пропагандатор на общественото развитие. Критиката относно езика и изказа на списанието обаче засяга дълбоко собственото разбиране на редакторите: Още през 1957 г. Ханс Магнус Енценсбергер упреква, че насочените към политически личности истории са само заместител на истинското, ориентирано към проблеми и съществени въпроси просвещение.