Права на човека
Тъмната страна на карантината

Идеята за права на човека се подхранва от възмущението на унижените и оскърбените по повод на потъпкването на тяхното човешко достойнство, казва големият германски философ Юрген Хабермас. Според него всеки би се съгласил, че човешкото достойнство е основополагащо, но не би могъл да обясни защо и как. Във времена на криза, без значение военна, климатична или здравословна, унижените и оскърбените плащат винаги голямата цена.

Om Юлиана Методиева

Двата месеца карантина, породена от неочакваната пандемия за света, предизвикана от вирусa Covid-19, зададоха сложен и противоречив контекст на взаимоотношения между държавата и хората. За немалка част от тях заболяването от вируса буквално бе с летален изход. Така бе за Италия, Испания, Франция, Белгия, Великобритания. В България, за щастие, цифрите на смъртността не бяха големи. Затова пък значителни в хуманитарен аспект се оказаха щетите от управлението на пандемичната криза за уязвимите групи от населението. Традиционно, те се оказаха слабо защитени.  

По време на пандемията коалиционното правителство на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ въведоха извънредни мерки, за да бъде ограничено разпространението на заразата. Като цяло гражданите приеха необходимостта да се спазват условията на карантина и ограничаване на контактите, но както и в други страни те изпитаха и непропорционални ограничения. Повече от 60 дни различните социални групи преживяваха в различна степен на личен и социален дискомфорт. Данни за него трудно можеха да се установят през мейнстрийм публичността. Дефицитът на медийно отразяване на индивидуалните и семейните трудности в национален мащаб допълнително усложни психологически и икономически функционирането на българското общество. Без да има същинска цензура върху „тъмната страна“ на карантината, електроннните и печатни издания съзнателно се ограничаваха от информация и анализ на произтичащото както между четирите стени на дома, така и в местата обитавани от хора в неравностойно положение. Животът в гетата по време на кризата напълно отсъстваше.

В четири поредни статии ще представим факти и интерпретации на „голямата картина“ на нарушените човешки права, както и на нюансите и специфичните контексти на проблемите на живота на етническите малцинства, домовете за възрастни хора и деца с ментални увреждания, образованието.

ненужно погазване на човешките права на гражданите

В обосновката на Националния оперативен щаб (НОЩ) за борба с коронавируса в България пред парламента се казва, че ще бъде ограничена главно свободата на придвижване и пътуване. Заради управляването на риска от заразяване обаче, правителството допусна и ненужно погазване на човешките права на гражданите. То наруши гаранциите, дадени в Конвенцията за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), а именно – властта не може да осъществява произвол при никакви обстоятелства! Разбира се, в множество страни по света се очертаха същите антидемократични процеси. Тези процеси предизвикаха критиките на юристи и правозащитници навсякъде в европейските страни. В България те реагираха с подписки, доклади, отворени писма до правителството. Без съмнение във времена на големи изпитания – войни, вълни от тероризъм, природни бедствия, епидемии – се усилват авторитарните и антидемократичните тенденции в много области на обществения живот.

В този смисъл глобалната криза, причинена от пандемията, не прави изключение. Извънредното положение даде възможност за предприемане на временни мерки, както и временни ограничения на правото на лична свобода, правото на личен живот, правото на свободно придвижване. Освен затварянето на детски градини, училища и университети, бяха забранени публични концерти, футболните фенове се лишиха от седмичните си мачове. Безспорно е обаче, че за да бъдат легитимни тези ограничения, те трябва да бъдат в пряко съответствие с целта на извънредното положение. Всяка мярка трябва също да бъде строго необходима в смисъл, че конкретната ѝ цел може да се постигне и с по-малко ограничителни средства. Тя трябва да бъде и пропорционална, тоест при претегляне на ползата от нея и вредата, която тя нанася върху зачитането на правата на човека и други обществени блага, да бъде ясно, че ползата надвишава вредата. В редица случаи обаче това не се случваше и бе нарушен принципът с минимални средства да се постигне целта.

На българските граждани им бе внушено, че в условията на извънредно положение правата им могат да бъдат ограничени в по-голяма степен, отколкото легитимните ограничения допускат при обикновени условия. Но още в първата седмица от въвеждането на извънредните противоепидемологични мерки, станаха видими някои от най-фрапантните мерки, създаващи риск за демокрацията в България и за спазването на правата на човека. Най-напред пострада Правото на свободно придвижване, което е гарантирано от чл. 2 на Протокол 4 от Конвенцията. Някои от предлаганите мерки засегнаха в тази връзка пряко правото на личен живот като ограничаването на социалните контакти например. Властта предприемаше разумни мерки и даваше разумни съвети, но съвсем логично граждани, които вече са загубили доверие и респект към властта в резултат на проблемите в управлението през последните години на страната, отказваха да се съобразяват. Не от глупост, а от недоверие и от липса на гражданска зрялост. Не малък процент от хората реагираха остро на очакването да се държат като „социални инфантили“ и да правят това, което се иска от тях. Остра съпротива в научните среди пък породи термина „социална дистанция“ като задължителна мярка за неразпространение на вируса. В последните дни на карантината този несъмнено неудачен термин се замени с „физическа дистанция“, но критиките към неадекватната формулировка отслаби легитимността на изискванията на епидемолози и управляващи.

Най-големият проблем се оказа въвеждането на контролно-пропускателни пунктове по места (КПП). Цифрите на растящата смъртност от COVID-19 в близките Италия, Испания и Белгия зададоха на управляващите в България хоризонт за репресивни (макар и с цел съхранение на населението) решения. Такъв беше например случаят с налагането на вечерен час на цялата територия на Старозагорска област. Необосновано и неясно остана с какво излизането по неотложни причини нощем, се различава от същото денем. Заграждането на КПП-та на малцинствените квартали „Кармен“ в Казанлък и „Факултета“ в София, „Шести“ в Нова Загора и сливенската махала „Надежда“, както и варненската „Максуда“, бяха силно проблематични от демократична гледна точка. Не беше ясно как социалният патронаж работи в тях, какво е снабдяването на най-уязвимите семейства с храна, лекарства и стоки от първа необходимост, какъв е достъпът до здравно обслужване на новопоявяващите се контактни или заразени с коронавирус граждани.

За наблюдателите беше очевидно, че тези КПП са фактически пряка дискриминация на етническа основа, която е строго забранена и при извънредно положение. Беше необходимо управляващите органи (най-вече Регионалните здравни инспекции (РЗИ) да оценяват ситуацията по места индивидуално поради местните специфики на ромските квартали. Когато ограничителните мерки не преминават теста за легитимност, необходимост и пропорционалност, тези мерки трябваше да се преосмислят. Известно е, че ромските квартали са рискови, както заради връщането на нискоквалифицирани работници от страни с висока смъртност (основно от Испания, Гърция, Италия, Германия), така и заради гъстотата на заселване и лошите хигиенни условия.

Особено критични се оказаха забраните в Ямбол. Ограничителните мерки обхванаха ромските зони напълно непропорционално предвид процентното съотношение на ромското население – над пет хиляди. Предвид клъстерния характер на заразата, в един момент нарасна броя на положителните проби в определени семейства, но острият недостиг на лекари и медицински сестри не позволиха да се разкрият повече отделения за заразени с коронавирус. Този дефицит на здравната система в града бе известен на местното ръководство в лицето на кмета и районната здравна организация, но въпреки това трусовете на моменти се оказаха трудно поносими от хуманитарна гледна точка.

Застрашена се оказа и свободата на изразяване. С проекта на Закона за мерките при извънредно положение, се криминализира разпространяването на „невярна информация“. За съжаление понятието „невярна информация“ остана без ясна дефиниция. То можеше да бъде тълкувано по разнообразен, твърде разширителен начин, което прекомерно да засегне правото на гражданите да споделят информация, както и правото им да бъдат информирани. Показателен бе случаят с проф. Асена Стоименова, председателката на фармацевтичните дружества. Заради разпоредените от главния прокурор Иван Гешев проверки за спекула в аптеките, работата им бе блокирана. Стоименова бе привлечена като обвиняема (според съобщение на прокуратурата) за „изявления, будещи неоснователна тревога у гражданите, в условията на въведено извънредно положение“. Обвинението бе по чл. 326, ал. 2 от Наказателния кодекс, който предвижда наказание до три години за този, който „предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години“. Наложена ѝ бе гаранция от 20 хил. лв.

В общия случай обществото бе подложено на прекомерно дисциплинарен подход – управление чрез насаждане на страх, наказателно преследване с дълги срокове на лишаване от свобода, несъразмерно високи глоби (5000 лева дори за първи нарушения, преди промените от 6 април). Показателен е случаят с икономиста Владимир Каролев, глобен с 50 хил. лв. заради неспазване на карантинните мерки.

Незащитеност на личния живот

Извънредното положение постави пред изпитание не само икономиката и политиката по цял свят, но и интимните и семейни отношения между хората. Темата с домашното насилие е една от най-коментираните и наболели за българското общество. Успоредно с пандемията от заразата COVID-19, се разрази и пандемия от всекидневни случаи на домашно насилие в страната.

Ситуацията в България от 13 март, когато настъпи извънредното положение, до момента показва, че от домашно насилие са починали осем жени, една е с опасност за живота, а сигналите за тормоз, получени на горещите линии, са над 90. Случаи на физически и психически тормоз бяха породени в различни социални групи. Изолацията от външния свят, прекаленото стоене вкъщи с най-близките, безработицата, страхът и неясното бъдеще засилиха насилието във всичките му форми. Извънредното положение направи много хора безработни и ги постави в социално уязвимо положение, а където нараства безработицата, нормално нараства и домашното насилие.

В началото на третия месец организациите, които управляват горещите линии за пострадали от насилие, изнесоха данни за сериозен ръст на сигналите. Случаите, за които се търси помощ в момента, се оказват много по-тежки отпреди. Само за един месец обажданията за домашно насилие на Горещата линия за деца 116 111 скачат с 370. От началото на извънредното положение досега осем жени у нас са загубили живота си,  станали обект на агресия от страна на своя партньор. Голяма част от пострадалите, които се обръщат за помощ към тях, са изправени пред крайна мизерия и невъзможност да купят за себе си и за своите деца най-необходимите храни, лекарства и предпазни средства. Те се нуждаят от спешна хуманитарна помощ за оцеляване през първите месеци от кризата и след края на извънредното положение.

Трудовите права на хората също бяха изложени на неправомерно висок риск. Неприемлива е фактическата принуда на работниците да ползват платените или неплатените си отпуски, както и липсата на всякакъв механизъм за подпомагане на родители, които са принудени да стоят вкъщи, за да гледат децата си, поради това, че са затворени детските градини и училищата. Правителственото указание, че родителите не могат да ползват болнични и че ако нямат отпуск или не ги пускат работодателите, децата им трябва да се гледат от баби и дядовци, бе силно смущаващо. Засегнати бяха и хора с ниски или нерегулярни доходи и без трудови договори, хора с хронични болести.

Чрез бланкетни забрани правителството наложи обща забрана за посещения на паркове и градини. Тя не отчита никакви фактори като вида на парка или неговото местоположение както в рамките на населеното място, така и на територията на България. Едни и същи забрани за посещения на паркове бяха наложени в София, където имаше най-много случаи на COVID-19, както и паркове, които се посещават интензивно, и в селища, в които няма нито един заразен – недопустима леност, бюрократичен подход и презастраховане при регулиране на поведението.

Проблемите с психичното здраве на хората в условията на продължителна изолация на гражданите в общия случай не получаваха публичност в централните медии, но социалните мрежи изобилстваха с информация за тях. Забраната за ползване на парковете, включително за родители с бебета и малки деца (макар че при неяснота на нормативната уредба и по силата на изявление на министъра на здравеопазването, на практика бяха напълно разрешени разходки с кучета в парковете), порази твърде големи групи от населението. Депресията, суицидалните настроения, алкохолизма бяха индикатори за увреждащите личността индикатори, останали в тесния кръг на експерти и лекари.

Децата и възрастните хора – СЪщо сред най-засегнатите групи

Още по-силни в правозащитен план се оказаха негативните случаи с възрастните хора в специализираните домове. Те се превърнаха в гореща точка, в която домуващите в такива институции лесно се заразяват и бързо умират. В световен мащаб това се оказа огромен проблем, но в България устойчивият дефицит на спазване на стандартите за живот и грижа в такива домове даде много тежък резултат. Заразени бяха хора в Дом за възрастни в гр. Кула (данни за смъртните случаи бяха съобщавани до последния момент на извънредната ситуация), огнище на COVID-19 се разкри в Дом за деца във Видин, положителни тестове имаше в Дома за медико-социални грижи за деца „Вяра, Надежда и Любов“, коронавирус имаше и в Дом за възрастни хора в Благоевград, където освен заразата се разрази и пожар, заразени бяха и членове на персонала в дом за стари хора в гр. Радомир, починали имаше от Дома в Гара Орешец.
 
Динамична и предизвестена бе кризата в онлайн обучението в основните и средните училища. Не беше обезпечен достъпът на всички деца и младежи до дигитални средства и Интернет. Ученици от училища в различни малки градове по време на извънредното положение не са усвоявали учебния материал от разстояние в електронна среда чрез използване на средствата на информационните и комуникационните технологии или частично са се обучавали с учебни материали на хартиен носител. Огромни трудности в осигуряването на обучения по компютърна грамотност – особено за бедните деца, от ромски етнос или от социално слаби семейства – белязаха висок ръст. Министерството на образованието (МОН), както и неправителствени организации трябваше да набират технически средства в крачка. Бедни деца и младежи, които нямат устройства за достъп до Интернет (лаптопи, таблети), искаха да получат помощ в най-бърз порядък, за да не се наруши тяхното право на равен достъп до качествено образование. Това даде предпоставка в професионалните среди да се заговори за обучение в различните области на различни скорости.

В резултат за учебната 2020 г. МОН определи лятото като време за доучване. Образователните мениджъри обещаха да бъдат включени всички онези ученици, които по време на извънредното положение не са участвали в обучение от разстояние в електронна среда чрез използване на средствата на информационните и комуникационните технологии. Тези часове са предназначени и за групи деца, които частично са се обучавали с учебни материали на хартиен носител. Отделно са нужни допълнителни часове, за да се осигури и възможност на децата в детските градини, които не владеят български език.

Интерпретацията на социалната криза в резултат на COVID-19 може да бъде положена в различни контексти. За съжаление водещите контексти и акценти за българското правителство и мейнстрийм медиите остават икономически. Това е разбираемо. „Счупената“ икономика в едно проблематично общество, което е известно в Европейския съюз с най-ниската работна заплата и остри дефицити в задоволяване на нуждите на семействата понякога на жизненоважни продукти, лекарства, храна и обувки, направи тази криза трудно поносима от гледна точка на безработица, фалирали предприятия и фирми, закриване на цели професионални структури. Но същинската висока цена заплатиха преди всичко социалните и етнически малцинства, жените, децата. За да се излезе от това хуманитарно бедствие, са нужни значителни усилия. При това – в един и без друго свръхусложнен живот, белязан от липса на работа, пари за хляб, облекло, учебници. Натрупаните факти и фактори за насилие в семейството или в институцията предназначени за увредени хора, са допълнително усложнени и усилени. Те задължават целенасочени и в пъти повече усилия на държавата. Справянето с тези проблеми за българското управляващи институции е като да е върви по пълен със стари и нови препятствия път.