Театрална критика
Оратория за първия плач

За „Оратория“, новата експериментална работа на Анна Данкова, която навлиза в нерационалните и сетивни пространства на речта.

Om Снежанка Михайлова

За Оратория може да се пише единствено в процес на слушане. И самото писане е слушане. Слушането се разгръща като размисъл за загубата. Докато пиша, изслушвам разговора ни с Анна Данкова, а това, което изслушвам, е самото втъкаване на процеса на мислене в текста, опакото в речта, паузите, трудът по създаване на смисъл. Самата Оратория изискваше писане, което слуша, своеобразна техника, пропускаща автентичността на езика. Опитвам се да кажа, че залогът в представлението е в изследването. Каква е ролята на невидимото и несъизмеримото с образи поле на разкриване на вътрешността и въпросите около зараждането на езика. Полетата на възможност в театъра са свързани с преживелищност и с парадокса, че критичните ядра на сцената са около непредставимото в образите и думите. Изворите, или полетата на самите условия на възможност на сцената, са и притегателната сила в театъра на Анна Данкова. Оттам и възможните разбирания на това изкуство като практика, процес, изследователска работа, предхождаща и трансцендираща представлението. А пред нас – като зрителите на този процес – стои въпросът за автоматичното възобновяване на смисъла и появата на гласа като срив в театралните понятия и нова градивна единица на нещо, което предстои да бъде изследвано.

Оратория започва с намерението да изследва произхода на речта: „Като цяло имам желание да се изследва произходът на всичко чисто по детски… Защо съществуват очите… От коя воля произхожда животът… Ако имахме други сетива за виждане, нямаше да сме това, което сме… Истината е в несъзнаваното… Интересува ме да се достигне до личната ни приживелищност“[1]. И езикът принадлежи на сетивността, носеща произхода си от първия плач.

Оратория започва с първия плач. „От коя нужда произхожда гласът ни и какво сме искали, докато сме нямали глас… Каква е волята му преди да се обособи рационално като реч…“ В началото намерението е да се изследват именно тези територии чрез техники на регрес. „Как се преживява гласът физически, преди още да си проговорил… Как чувам в утробата… как се заформя гласовият апарат…“ Оратория започва с едно изследване на зараждането на гласа, но тя е оратория на самото раждане в болка. „Първият плач е предисторията, която програмира културата ни. Първият плач програмира това, че сме културни. Подозирам, че той е толкова тежък физически, че трябва да се забрави… Там, където има травма, трябва да се забрави, за да се продължи животът.“ Първият плач маркира биологичното живеене и отразява травмата от раждането. Първият момент, в който човек излиза извън природата. Първият момент, в който човек нарушава естественото дишане. „Влизайки в света, (…) първото, което правиш, е да нарушиш естествения ритъм… Природата е ритмична, тече в равни цикли – слънце, луна, прилив, отлив… И нормалното дишане е дишане и издишване. Но плачът не прави така… Плачът нарушава равното дишане и издишване и въобще хармонията… Може би човек започва да репетира говора с плача… Когато говорим, ние по някакъв начин плачем, ритмически… Затова представлението започва с плач…“ Плачът заявява една акустична сцена на предсимволните отнасяния на гласа към телесното като задавяне, преглъщане, смучене, където оста на езика е самото дишане. Оратория оголва езика и го представя като завеса. Раждането в болка и първият плач в болка раждат културата. Това е проклятието на Бога над човека – да се родиш в болка означава и че ще говориш от болката. „…И затова човек е осъден на култура, защото първото, което прави, е да наруши естествения ритъм. И второто, което прави, е да развие реч, рационализираща травмата от раждането… Езикът е защитна реакция … когато се опитваш да стигнеш до истината … и търсиш, и правиш представления, и регресираш, и тук си говорим. Ти стигаш до някаква непоносимост да преживееш нещо и започваш да конструираш едни думи, които да те отнесат, да те утешат, да те защитят, да ти направят компания… Ние нямаме автентично живеене, нямаме култура на преживелищност. Всяка култура е постпреживелищност, тя символизира…“
 

Оратория започва със звукоизвличането. И изследване на звуковите асоциации в отделните срички и звукови фрагменти. Това звучи като „френски“. „Изследвахме срички, произхождащи от всички култури… Преминахме през всякакво усилие тези звуци да не подобават на нищо, но каквото и да направиш, зрителят и самият актьор имат звукови асоциации.“ В Оратория сме в репетиционен модус на звуковост, която заражда опита от това, че гласът няма да се изчерпи, че той ще е отново „там“, въпреки че това „там“ е някакво празно пространство. Задавяне, преглъщане, смучене, след което отново си поемаш дъх. Повторението е стабилност. Подсъзнаваното театрално, мимезисът не като представа, а като репетиционен процес. В сърцевината на представлението имаме вакуум. „Ние играем репликирането… Децата репликират проговарянето си по един и същи начин… Всяко бебе репликира… И това не е по принципа на имитацията, защото е чул родителя си… Струва ми се, че проговарянето е повтарянето на един и същи модел… Имаме нужда да репликираме… Това е настояването на живота… През гласа на речта намирам репликиране на културни модели… Не е възможно да не асоциираш отделните звуци с някаква култура… Същото е и с интонацията. С каквато и интонация да работиш, колкото и абстрактна да е тя, няма начин да не подобава на нещо… И в един момент спрях да се боря с това… И си казах, добре, нека да видим какви са социалните ситуации… Социалните ситуации се репликират, интонациите са ни реплики…“  Интонацията е преносител на психическото действие на речта, което езикът има за цел да скрие. Рационализацията и езикът като завеса. Връщаме се там, връщаме се на плача, толкова е непосилно, че трябва да намериш думи да го разсееш. Там е произходът на езика, там е свързването на езика и гласа. „Дали първият език е в някакви знаци, или първият език е между майката и детето… В предаването на информация или в емоционалното говорене… Можем само да фантазираме…“

Оратория говори на ангелски езици. С тях се прокарва връзка с подсъзнанието. До някаква степен се обитават и културните стереотипи, които навлизат като цензурни механизми. Оратория е организирана около едно празно поле. Това празно посочва предезиковото, не може да бъде сведено до никакъв език. То посочва усещанията на физическата преживелищност и реално посочва тялото. Това, за което езикът съществува, в Оратория е издълбано до някакво отсъствие. Можем да говорим за отсъствие на смисъл, но това само по себе си няма да е точно определение. Езиците, на които се говори, отсъстват в представлението. „Ти се раждаш и си програмиран във функционалността… Но никой не ни учи какво е празното… никой не ни учи какво е животът отвъд биологичната и социалната функция… И все едно сме живели… И все едно сме били в смисъла… Всичко е конструирано така, че ти да не мислиш за смисъла отвъд програмата с думи… През тази работа имам нагон публиката да предусети… да има интуиция… за първата любов. Защото първата любов няма думи. Там си в едно пребиваване, към онази приживелищност е битката… за връщане натам…“ Езикът, когато е свързан с преживелищното, е спасение. Това изследване не е ориентирано към някаква истина, а по-скоро е търсене в опита да живееш автентично и да се научиш да обичаш. Ти си изправен пред това празно и трябва да приемеш, да се научиш да обичаш. „Изследването не е в търсенето на формата… Сцената сама си носи формата … тогава, когато осъзнаем, че езикът е неизбежност, в която нямаме друго освен сърцебиенето…“

Оратория може да е комедия, мюзикъл, отнасящ се с ирония към логоцентризма и патриархалните остатъци в кодираните социални ситуации. Културата, абдикираща пред опита да осмисли преживелищното, е лишена от съдържание. В Оратория има ясна покана зрителят да слуша преди защитата. Ако тази покана е отхвърлена, той остава изолиран в територията на едно безсмислено говорене, изпълнено със стереотипи. Тогава смехът, пробождащ тъмнината в залата, е лишен от радост. Ние можем да изпитаме истинска радост, когато отключим някакво доверие помежду си. Празнотата, в която сме родени в болка и където ще се зараждат най-съкровените ни преживявания, е всъщност топла и приемаща, а не осъждаща и отхвърляща. Може би именно в една такава култура можем да провидим истината, прокрадваща се като емпатия; общото ни поле, където да изградим език, способен да изслушва и приема живота.


[1] Цитатите са от работен разговор на авторката с Анна Данкова върху представлението.


▬ ▬ ▬

Снежанка Михайлова завършва „Философия на езика и херменевтиката“ във Флорентинския университет, DasArts в Амстердам и специализира в Jan van Eyck Accademie в Маастрихт. Творчеството ѝ се намира на пресечната точка на философия и пърформанс, писане и публикуване. Преподава в Dutch Art Institute, Нидерландия, и във Философския факултет на Софийския университет.  
Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.